...и имах едно гадже на име Лилия

Имах едно гадже казваше се Лилия. Реално никога не ми е била гадже но толкова много исках, че сега ще поизлъжа малко. С въпросната личност бяхме съученици. Тя беше най-изрядната и редовна ученичка за всички времена во веки веков. Толкова прилежен и съвестен човек и досега не съм срещнал в живота си.

Музиката се набиваше, като ситни капки сярна киселина, падащи върху оголена човешка кожа. Цигарения дим задушава въздуха. Господин Л. кашляше тихо и ритмично, изгаряше от въздуха и от спомените който се разсейваха из него. Извади копринената си кърпичка с изваяна, нежна  дантела по-нея и избърса запотеното си лице. Искаше му се да изпие голяма чаша с ледено уиски, но не можеше. За да се убеди в слабостта си впери концентрирано поглед в купчината от разноцветни хапчета. Те контрастираха като мигащи, новогодишни лампички разпръснати по-масата. Опита се да се оправдае пред самотата в поглъщащата стаята искаше да спре спомените но знаеше, че не може. Съзнанието му бе упоено, атакувано и превзето.

Лилия, нямаше кой знае каква впечатляваща външност. Всъщност всичко около нея беше една голяма загадка. Държанието и бе систематизирано и подредено. Никога нямаше излишни емоции или неуместно поведение. Идваше винаги по-едно и също време на училище. Сядаше на първия чин и преговаряше урока,  докато всички други се избиват из класната стая. Всяко междучасие,  преговаряше следващия и следващият  урок. През голямото междучасие изчезваше самичка да закуси на крак. Нямаше приятелки, нямаше и приятели,  освен ако изключим многобройните преписвачи на домашното й. След часовете се прибираше право вкъщи и никъде другаде.

Лилия не направи опит да пропуши,  докато другите крадяха цигари от майките и бащите си. Кашлеха и се давеха в задния двор. Лилия не правеше,  нищо друго освен да подрежда и планува живота си. Беше винаги в нейния си кристален дворец изпълнен с ред, чистота и порядък. Никой друг нямаше място в него нито преди нито за в бъдеще.

Не знаех какво ме превлича в нея. Нямах си и най-малка идея, може би това, че така и никой не разбра какъв човек е тя. Никога не се отвори ни за секунда към останалия свят. На училищните рождени дни или не присъстваше или идваше за малко и бързо си тръгваше.

Още се скита из библиотеката ми, една книжка който ми подари за моя рожден ден. Беше надписана с равен, леко наклонен и идеално фиксиран почерк.

Лилия не позволяваше на никой да носи огромната и розова чанта. Не искаше никой да я изпраща до тях. Веднъж бях я проследил. Знаех, че е на четвъртия етаж. С години по-късно винаги когато минавах покрай тях се взирах в техният апартамент. На няколко пъти дори тя беше на терасата и ми махна с ръка. Веднъж ни покани целия клас на рождения си ден, беше весело и щуро. На стената имаше закачена китара и последваха много неуспешни опити да се свири на нея. Някой счупи нещо, може и аз да бях и купона завърши трагично. Мисля дори се разплака от вмешателството в нейния й,  идеално подреден свят.

От целия клас Лилия беше най-добрата ученичка, навярно и от цялото училище за всички времена. Винаги имаше една единствена оценка в бележника и това беше отличен. Дори не си заслужаваше да я изпитват винаги знаеше всичко. Отговаряше само когато я питат, а през останалото време мълчеше и тихо си четеше. Имаше красив глас, мек и завладяваш. Искаше ми се често да го чувам.

Както във всеки клас момчетата се биеха с момичетата. Обичахме да и крием чантата или домашното им. Както е известно колкото гледаш да не се набиваш на очи то толкова повече всички се заяждат с теб. Заради подредеността  и прилежността й, често я разплаквахме. Тя спускаше дългите си черни и идеално прави коси пред лицето си и съвсем тихичко хленчеше. Не позволяваше на никой да надзърне в очите й, и да види сълзите й. На няколко пъти ми стана жал за нея, успях да я опазя от пребиване с снежни топки през зимата. Като за тази ми кавалерска постъпка понесох ударите върху себе си. Болеше, доста време ме боляха синините от снежните топки хвърляни от целия ми клас.

Така си тичаха годините с дребни рицарски постъпки от моя страна. От нейна с мили съжалителни погледи из зад дългата й коса. След часовете тя се прибираше да чете, а другите скитаха по барчета и кафета. Тя си пишеше домашното до късно вечер, а аз чаках филма по студио хикс. Тя преговаряше учебника всяко междучасие,  а аз се сбивах със поредния съученик. Живота си течеше и  дойде време за кандидатстване. Всички знаехме, че единствения който ще оправи и подреди живота си по-възможно най добрия начин беше нашата съученичка Лилия. Тя трябваше да учи в най-елитните училища. Трябваше да преуспее в живота, тя и само тя знаеше как да го постигне.

Господин Л., вече нямаше сили дори да се надигне. Шепите лекарства взимаха своето от дъха му. Не искаше да се бори и да упорства не искаше да се дърпа и да бяга. Знаеше, че каквото е писано ще стане и ако се противи само ще го боли още повече. Мислеше си как ли ще свърши всичко. Дали го помнеше тя, знаеше ли, че той не беше безразличен към нея. Винаги му ставаше мило за тази му чиста и непорочна платонична любов. Дълбоко скрита от чуждите погледи, скътана на най -топлото и безопасно място в сърцето му. Толкова скрито, че не позволи да бъде наранен от болката която му нанесе Лилия. Като слушаше името й из мислите си се скриваше в своя си свят, който му вдъхваше само спокойствие.

Какво стана с нея ли? От много години не я беше виждал. Той замина да учи надалече. Тя остана, но една фикс идеите му,  бе оправдана от нея. Знаеше само, че към 10 клас някъде тя беше забременяла от първия й и единствен приятел. Игрите след училище който я плашеха сега бяха изместени от игрите на живот. Беше направила неуспешен опит за самоубийство. Подредения и фиксиран и идеален живот го нямаше. Навлизаха хиляди нови и непознати неща. Не знаеше дали беше родила бебето или не. Знаеше, че беше се отказала от всичко. Нямаше ги елитните училища, нямаше ги професионалните успехи, просто ги загуби. Сега имаше само тихи и подредени спомени за дългата и коса, за скритите й сълзи и написаните домашни.

Господин Л. искаше да се помоли за нея. Да запали свещ, да се надява да е добре. Да поиска за нея пак подреден и идеален живот. Да поиска веднъж нещо и за някой друг, освен за себе си.

Опита се да се надигне от леглото, да отиде до масата, да вземе свещ, да я запали и да я сложи на прозореца. Да опита се, но не намери сили  да направи нищо друго освен да заспи...

 

Живота се скапва точно за един миг....Много тъжно!

"Да поиска веднъж нещо и за някой друг, освен за себе си." - sad but true
и пак ти казвам Браво!

Скапания анадолски, крив, уродлив йероглиф наречен живот в българия.

Жалко е. Но няма край, ще има още.
Отвратителна трагедия, за ценностите, които ни правят нищожесва.

и няма да искам да спра. Нищо ново, нищо чуждо, нищо непознато, и все пак винаги има някой, който да запита "Къде сбърках?" И тогава аз ще отвърна - "Сигурни ли сте, че сте сбъркали?"

все някъде, някой няма да сгреши...