...и имах едно гадже на име Анна

Мина безкрайно много време от тогава. Никога не обичам да се връщам назад в миналото. Винаги си мислех, че е рано за спомени. Въпреки хубави моменти,  който сега са само топла част от детски години. Харесваше ми да живее само и единствено в бъдещото...

Господин Л. стана от креслото. Приближи се до ключа за осветлението и загаси лампата. С напипване из тъмното намери няколко свещи и кибрит. Извади една кибритена клечка  и запали свещ, а след нея още една и още една. Посегна към масата и взе кристалната чаша с уиски. Върна се обратно в креслото и се опусна тежко. Отпи голяма глътка и върна чашата на масата. Склопи уморен поглед и се заслуша в тихата музика. Затвори очи и се опита да спре онези ужасни мисли, които атакуваха главата му. Взе отново чашата и я допи на един дъх. Посегна да я остави но за миг реши, че е добре да я разбие в стената.

                Дали се казваше Ана или пък беше Анна с две натъртващи „Н”-та. Имаше ли име с три „Н”-та да речем Аннна. Защо по дяволите се сещаше за нея? Не по добре да разкара тази мисъл и да мисли за бъдещето. Примерно:  днес беше един хубав ден.

Навярно е просто „А.” Само един инициал без никакви удължени „Н”-та. Анна беше второто му гадже в живота му. Разбира се тогава си нямаше и ни най-малка представа какво означава думата „гадже”. За него тя придоби някакъв смисъл в по-късен етап от живота му, и то беше този в който другите си имаха „гаджета”, а той си нямаше.

Ако трябваше да анализира миналото винаги му е вървяло в любовта. Спокойно може да се похвали с достоен брой завоевания. Не от тези за една нощ. Не обичаше момичета за една нощ. Лошото на момичета който бяха за по-дълго в живота му, е че бързо се влюбваше в тях, а бавно ги разлюбваше. Обичаше да използва  предимно една дума която беше „приятелка”. Навярно само заради този му сантиментален спомен обичаше тази дума и често я използваше. Да речем: „тази е една моя приятелка” или „запознайте се това една много добра моя приятелка”,  което от своя страна му спестяваше доста голямо неудобство. Съвсем различно е да кажеш: „запознайте се това едно мое бивше гадже”,  Като съвсем подчертано да натърти на думата „бивше”. Хем да убие всички съмнения в сегашното момиче до него да отрече близките топли интимни спомени да издигне себе си в настоящите женски очи като вървежен.

                Господин Л. отвори рязко очи. Искаше да пропъди всичките тези досадни спомени. Мислите му и съзнанието се бориха в яростна кървава схватка. Казваше си само едно „По дяволите защо сте ми...”, а мислите избутваха нови и нови спомени.

Разширени зеници, открехнат прозорец, студен зимен въздух, eскалиращо съзнание, алкохолно опиянение, и забравени мигове. Спомени като малки работливи мравчици. Мъкнеха , съхраняваха, копаеха новата реколта. Дали бяха просто не изказани грехове, дали бяха добри фантазии,  дали бяха чужд кръстопът.

Пулсираше, всичко пулсираше. Защо сега, защо днес?

Винаги беше знаел, че ще дойде един ден с неизказани думи. Един ден със запомнени страхове. Но защо да е днес?

Харесваше му да живее за себе си да е полезен само и единствено за себе си. Да поема отговорността само на неговия си живот.

                Анна, беше от скоро при него. Тя не беше дори първото му „гадже”, а второто. Преди нея имаше друга която едва ли някога можеше да бъде изместена. Сега като се замислеше обичаше да се влюбва да е пристрастен към нечий коси, да чувства нечий дъх, да гледа чужди малки грозни навици. Да следи чужди тикове, да изследва и да запаметява механично чужди дишания.

Истината

Спомените харесват истината. Всичко се случи много преди да има разумно мислене. А дали сега можеше да се оправдава, че е залюбил докато дори не е знаел значението на тази дума и от  тогава е „болен”. Няма лекарство за него пристрастен е напълно и безвъзвратно. Истината е доста разтегливо понятие. Трябваше ли да си признае, че се грижи само и единствено за себе си?

Тъмнината, защо не  е само черна и непрогледна. Горящата свещ се отразяваше в прозореца. Ясно се очертаваха неговите мъжки скули. Виждаше лицето си, вглеждаше се в очите си, а душата му, там ли беше тя?

Живееше в средностатистически свят. Беше отраснал в среден по размери град. Живееше с майка си и баща си, чичо си (който си имаше собствено жилище но почти не го обитаваше) и малката си тогава две годишна сестра. Той беше на 5- години. Както каза: вървеше му в любовта. Първата му приятелка е още от детската градина. Анна му беше втората. Всичко между тях пламна от нищото.

По това време нямаше голям опит с жените. Единствената връзка между двамата беше, че са в един клас в пред-училищната. Която си беше просто подготовка за първи клас. Занятията минаваха съвсем нормално. Песни,  танци и писане на първите букви от азбуката. Квартала беше един нов, младежки, средностатистически квартал. Училище,  което беше до тях. Заниманията след часовете се изразяваха с биене и замерване с различни предмети. Привидно нищо не наподобяваше и не напомняше за бъдещите му любовни вълнения.

Докато един ден не излезнаха групово на разходка в близкия парк, който си беше така наречените за времето си „резиденции”. Намираше се близко до тях и за 5-те си години знаеше всичко за него. Нямаше скрито място в което да не бяха надникнали детските му очи.

С  Анна се познаваха бегло. Все пак тогава трябваше да си зъл и суров с момичетата. Те са другия, войнствено настроения пол. Не трябваше нито за миг, като един малък мъж да загубваш концентрация в лицето на врага.

Гледаше я в очите, сигурно бузите му бяха зачервени до пръсване.

Не се чу как и беше казал:

-          Хайде да избягаме, скучно е с възпитателката да обикаляме.

Тя му отговори:

-          Добре да бягаме, но накъде?

Сега като си мислеше му е съвсем ясно, че с някой женски заклинания. Който и до ден днешен не са му ясни как и от къде се получават. Тя го беше изнудила да изрече тези си думи:

-          На мен ми е познато, хайде.

Тя не изчака да довърши изречението си. Хвана го за ръката и изостанах от групата с деца. Все пак децата вървяха по двойки за да не се губят, а дали през цялото време се държаха а нея един за друг? Не си спомняше, но затова се сещаше за целувката и....

Отдалечиха се и влезнаха в гората. Между алеите и високите храсти. Навярно реши да и покажи своя мъжки свят. Защото, ясно се сещаше, че я заведе при големите храсти с онези малки бели кръгли топчета, който се пукаха смешно. Стояха пред храстите и се целеха с  топчетата цяла вечност. Когато най сетне им омръзна, просто я заведи до големите храсти с малките жълти цветове. Качиха се върху тях и безгрижно заподскачаха. Скачаха с часове, мачкаха и се хвърляха във всевъзможни пози. Един върху друг на метър от земята. Храстите със своите дълги и тънки рошави клони, бяха своебразен трамплин. Въведи я в своя мъжки свят, до сега скачането върху жълтите храсти и пукането на белите топчета си беше само мъжка територия. Почувства я близо до себе си. Уморени от играта с часове, напълно забравили за цялата група се излегнаха на зелената трева. Лежаха по мократа морава и гледаха небето. Опитваха се да открият следа от прелитащ самолет. Лежаха и не говореха, държаха се за ръце и бяха щастливи и безгрижни.

                Може би всичко щеше да свърши до тук...ако!  Ако тя не беше се надвесила над него и не го беше целунала по бузата. Целуна го право върху румената му детска буза.

Света беше негов. Никой не можеше да го спре. За възрастта си не представляваше никаква гордост да познаваш момичета или още повече да си играеш с тях. За свое успокоение вече си имаше тайна, която би пазил дълбоко в себе си. Не би могъл да я сподели с никой на този свят.

                Времето отлиташе и следобеда беше към края си. Уморени и жадни на неколкостотин метра от дома му той не знаеше как я беше поканил към дома си. Прибраха се в тях. Отключи врата с ключа висящ на розова връв от тези на който се закачат очилата на бабите и дядовците. За негово учудване времето беше отлетяло и не ги изчакаше дори за миг. В тях го очакваха майка му и баща му. Естествено нямаха и ни най малка представа, че бяха избягали от класа си.

Заведе я на терасата. Майка му им предложи вода и бонбони. Бяха премрели за вода от скачането по жълтите храсти жаждата не им прощаваше. Любимото му място терасата. От тук се виждаше целия град. Хиляди домове, вечер милиони светлини редуваха се и премигваха една след друга. Някъде далече се сменяха в цикличен ритъм уличните светофари, червено, жълто и зелено. Гледаха града, показваше и с детския си пръст тази ли онази сграда. Обясняваше и къде се намира училището им. Бяха щастливи и безгрижни имаха всичко на този свят.

Но тогава се наложи да разбере, че вечно щастие няма. На влизане в стаята, тя бутна една саксия (още се чудеше дали беше нарочно или бе да иска). Не знаеше изобщо от къде му дойде. Наведе се да събира пръста, взе кофата за боклук и започна да събира счупените парчета в нея. Обикновено се опитваше да скрия белите си, а повярвайте тя бяха много. Тази обаче нямаше как да я скрие. Майка му дойде за миг и с яростни реплики изпрати любимата му Анна до входната врата. На него му каза, че навярно я чакат родителите и да се прибере.

Да разбра едно, че: ”любовта е жестока”. Тук се сещаше за изгарящите и устни върху бузата си. Всичко си идваше за миг на мястото. Отпускаше се в спомени и си мечтаеше отново да скачаш върху храстите в парка.

След минути обаче, се прибра чичо му. Съответно по-стечение на съдбата беше срещнал учителката им, а тя беше се оплакала, че са избягали с неговата единствена и най-съвършена любима Анна.

Действието се разви в следния ред:

 Скоро научиха майка му и баща ми. Думите с обяснения относно първото му бягане от час, а то дори не беше и час. Това си беше пред-училищна без бележки за отсъствията. С две думи отнесе един хубав и назидателен пердах.

 Тук разбра, че жените не се харесват особено по между си. Щом Възпитателката беше жена и майка му беше жена и приятелката му беше жена. Не бяха като момчетата който имаха съвсем друго виждане за живота. Вярно е че често се изразяваше в скачането върху храстите и ритането на топка но поне не болеше толкова.

На другия ден отиде отново на училище. Първо се го принудиха да се извинява с часове на възпитателката. Лично беше воден и от майка си и от баща си. После Анна въобще не го гледаше. Не знаеше какво и се е случило на нея. В голямото междучасие на път за стола, получи още един пердах от мъжката част от класа. Който с „мили” думи му обясняваха, че е лошо да се занимава с момичета. Но това, вече му беше ясно. Ако някой знаеше какво е „нещастна любов”  то това беше той. Докато получаваше болезнени удари спомена за „изгарящата целувка” не му помагаше много...

                Господин Л. Отпуснат в топлата стая, зареел мисли из нищото и дремеше безгрижно. Ако стоеше някой до него би могъл да се кълне, че го чува да повтаря Анна, Анна.

Покоя дойде от само себе си. Облегнал ръка на бузата си сънуваше, че това нейната целувка.

                Телефона иззвъня. В просъница се протегна и го затърси из тъмната стая. Вдигна го и чу непознат глас. Сънен и сърдит на света заради събуждането си от сладките спомени изрева гневно:

-          Кой търсите?

Гласа от другия край на линията смотолеви нещо неразбираемо.

Господин Л. отговори:

-              Имате грешка. Кой се обажда?

От среща се чу:

-          Вас търся. Нямам грешка, Анна се обажда.;

Отговори кратко и ясно,като за три и половина през нощта:

-          Не познавам никаква Анна.

Обърна се и затвори слушалката. Върна се в креслото си и заспа.